Да стана лекар ми е детска мечта
Казвам се Мария, на 24 години, от Велинград, студентка по медицина в 5 курс и съм от ромски произход. Израснала съм в ромски квартал, в момента живея със семейството си, освен, когато съм в университета в Пловдив. Родителите ми са магазинери, имат си магазинче в квартала ни. Баща ми е с основно образование, а майка ми със средно. Брат ми е завършил психология, магистърска степен и е на 30 години.
Как реши да учиш за лекар?
Да стана лекар ми е детска мечта. Момичетата като ги питаш какви искат да стават все казваха принцеси, а аз гордо заявявах, че искам да съм лекар. Бях доста болнаво дете, нищо сериозно, но се наложи на 4-5 години да прекарам известно време в болница. За много хора да бъдат в болница е притеснително, често стават напрегнати и тревожни само при мисълта, че са в сградата. За мен това не беше така. Не ме тревожеше, че съм в болница, дори ми даваше спокойствие. И от тогава ми остана това в главата, като че ли имам да връщам нещо – за грижите, за вниманието, което съм получила тогава. Искам да връщам, искам да помогна на всички хора, които имат заболявания. Това е най-благородната професия, според мен. Затова и избрах медицина. Малко колебливо тръгнах в началото, защото това е тежко решение, много трудна специалност. На 15 -16 години видях един репортаж по телевизията, в който се говореше за студенти, учещи медицина от ромски произход. Същите тези студенти вече са завършили, с много от тях се познавам, но тогава като го видях, много се нахъсах и си казах, че и аз искам, и аз мога. С много по-голяма вече мотивация и много по-малко притеснения и колебания взех това решение, казах си, това е моето, искам точно това. Родителите ме подкрепиха безусловно, винаги са настоявали аз да си продължа образованието, без значение какво ще избера, а и вече имах добрия пример на брат ми, който завърши висшето си образование.
Във вашата махала има ли много млади хора като теб?
Напоследък стават все повече и повече – да завършват средно образование и да записват висше. Има една такава тенденция, която много ме радва.
Доколко имат заслуга за това образователните медиатори и различните ромски организации, които работят на терен?
Със сигурност имат. Това, че дават насока и подкрепа, но най-вече добрите примери, които се показват и децата виждат, че има такива хора, които могат и успяват.
Кое е най-трудно на едно ромско момиче във вашия край?
При нас, предполагам, че е като във всяка ромска общност в България. Налага се да се сблъскваме с едни стереотипи, с която всички сме свикнали. Въпреки че към мен не е имало агресия и не съм била жертва на тормоз, забелязвах често едно отдръпване, когато казвах, че съм от ромски произход. Но много по-страшни са стереотипите, които има в самата общност, които са най-голямата пречка. Особено при момичетата, където са най-изразени. Момичето трябва да е пазителка на дома, да създаде семейство, да е съпруга и майка, домакиня и да се занимава изключително и само с това. Което само по себе си не е нещо лошо, разбира се, стига да е желанието на момичето. Проблема е ако не са видели друго и нямат избор. Някак си мечтите на момичетата остават по-назад и не им се позволява свободата да избират. На тези, които искат нещо повече от живота, им се налага да борят стереотипи на една много крехка възраст.
Родителите ти не са настоявали да се омъжваш рано?
Не. Наскоро започнаха, ако трябва да съм честна (смее се).
Ако трябва да се опишеш какъв човек си?
Изключително скучен човек съм като цяло, срамежлива съм, не обичам да говоря много, притеснителна, но за сметка на това имам огромна амбиция.
Как се чувстваш в университета сега?
В университета се чувствам чудесно. Всеки ден научавам все повече за медицината и ставам по-добър лекар. Тук научих и много за живота. Университетът ми даде една съвсем нова перспектива върху света, позволи ми да гледам от различни ъгли и да оценявам, че има поне още една страна, която не съм видяла. Това е нещо, което не можеш да научиш от учебниците. Срещайки се с толкова много хора, с много различни гледни точки за живота, ти дава един по-различен мироглед и смея да твърдя, че те научава на емпатия.
Как попадна в стипендиантската програма на Фонд Активни Граждани и Тръста за социална алтернатива?
За програмата разбрах от моя позната, също медицинско лице. Тя ми обясни накратко за какво става въпрос и ме насърчи да кандидатствам. Когато се прибрах, проучих програмата и реших да си подам документите. Изискваше се препоръка и успех от диплома. Препоръка ми даде една доброволческа организация, в която добровобствах известно време. Правехме кампании и лекции в насърчаване на млади момичетата продължат образованието си, против ранната бременност и женитба.
Как се пребори за стипендия? Как убеди комисията да те подкрепи?
За стипендията ми трябваха някои документи, например диплома от средното ми образование, мотивационно писмо и препоръка, която ми дадоха от фондация „Бъдеще“ в Ракитово, в която добровобствах известно време – провеждахме кампании и лекции в насърчаване на млади момичетата да продължат образованието си, както и против ранната бременност и женитба. След като изпратих необходимите документи, ме поканиха на интервю. Там разказах за себе си, разказах на комисията за моята мечта, моите цели, моята история. Предполагам, че комисията е видяла някакъв потенциал в мен, защото в крайна сметка бях одобрена.
Мислила ли си като завършиш накъде ще поемеш?
Мислила съм, да. Първо да си взема дипломата (смее се). Още не съм решила окончателно, но мисля да се насоча към неврология или психиатрия.
А как щеше да се развие живота ти, ако не беше студентка, замисляла ли си се?
Ох, наскоро се замислих. Вероятно, омъжена с две деца магазинерка, нещо такова (смее се). Домакиня, ще чакам съпруга си, цял ден ще готвя и чистя, а вечерта ще си приказваме колко е хубава супата.
Какво би направила да подобриш състоянието на твоята общност?
Моята кауза е подобряване на профилактиката и превенцията на заболяванията сред ромската общност. Напоследък забелязвам една тенденция да се чака до последния момент и тогава да се ходи при лекар. Много от конфликтите между роми и лекари е поради тази причина. Колкото по-рано се хване едно заболяване, толкова по-голям е шанса да се излекува и спаси. Опитът ми показва, че когато се отдели време да се обясни ситуацията на хората от нашата общност, те често изпълняват препоръките на лекаря. Затова и нещото, което искам да направя е да подобря тази комуникация между лекаря и пациента. Смятам, че това е стъпка в подобряването на здравето и качеството на живот.
Какво би казала на младите хора, които имат мечти, но нямат възможност да вървят по твоя път?
Бих им казала, да не се отказват. Да, трудно е и иска много работа и постоянство. Но нищо не е невъзможно, ако имат желание и мотивация. Все повече се убеждавам, че съдбата е на страната на смелите. Границите си ги поставяме ние самите, затова се стремете към повече и не се отказвайте, не се знае какъв шанс ще ви попадне.
Някой, на когото би искала да благодариш?
На много хора, всъщност. На преподавателите ми и колегите ми, които ме превръщат в лекаря, които някой ден ще бъда. На фондацията и всички, които стоят зад тази кауза. Но най-вече на семейството ми, защото те са хората, които са винаги до мен и са ме превърнали в човека, който съм.
Източник: People of Sofia
