В очакване на … държавата

Илко Йорданов

Отсъствието на държавата

В класификация, разработена от изследователи на Световната банка, се отбелязват шест ключови характеристики на районите с неформални жилища: (а) липса на достъп до основни обществени услуги; (б) опасности за жителите, свързани със замърсявания и рискове от бедствия; в) дефицит на публична инфраструктура, отдалеченост и ограничена свързаност; г) жилища, които не отговарят на строителни и здравни изисквания; д) пространствена сегрегация; и (е) несигурност на собствеността върху земята и постройките и свързаните рискове от евикции (Gatti et al., 2016).

В проекта за Национала жилищна стратегия на Българя се отбелязва, че над 200 хил. жилища в страната са „без правен статут (предимно ромски)“, а незаконното строителство е определено като „масово явление“ (МРРБ, 2017).

При уязвимите групи лошите жилищни условия са част от порочен кръг на взаимноусилващи се уязвимости. Лошата жилищна среда се отразяват негативно на здравния статус, който от своя страна обуславя значително по-ниската продължителност на живота при ромите. Дефицитът на услуги като редовно водоснабдяване, например, също повишава риска от епидемични взривове. Отдалечеността от образователни институции е бариера за достъпа до образование, а неподходящите жилищни условия възпрепятстват допълнителната образователна подготовка вкъщи. Ниската степен на образование от своя страна затруднява достъпа до пазара на труда и повишава риска от бедност, която от своя страна е пречка за подобряване на жилищните условия.

Отсъствието на държавата е общ знаменател на изброените характеристики на неформалните жилища. Отсъствието има множество проявления. Освен гореизброените шест характеристики, може да се добави липсата на достатъчно информация за мащабите на проблема и разнообразието от фактори, които водят до неформални жилищни решения. Липсата на такава актуална информация възпрепятства разработването на адекватни управленски решения. Освен това сред важен фактори остават предразсъдъците, стигмата и техните проявления в реч и актове на омраза (Иванова, 2018), които имат дълбоки корени и се предават между поколения. Огледалният отговор на предразсъдъците е недоверието от страна на значителна част от уязвимите общности към публичните институции (Грекова et al., 2020).

От своя страна феноменът на сегрегацията може да се възприема като обективен израз на тези взаимни нагласи на недоверие и скепсис. Сегрегацията не е само термин, обозначаващ териториална обособеност – тя има своите метастази в редица ключови сфери на развитието, напр. образованието, заетостта, дори здравеопазването.

Не на последно място по значение следва да се отбележи, че част от проявленията на отсъстващата държава са мимикрията на жилищни политики (напр. – почти пълното неизпълнение на мерките в Националната програмата за подобряване на жилищните условия на ромите в България 2005-2015 г.), политиките за намаляване на публичния жилищен фонд (държавни и общински жилища) като потенциален буфер при премахване на незаконно построени жилища, както и партийно-политическите злоупотреби (предимно в предизборни кампании) с проблема за незаконните жилища.

Завръщането на държавата

Освен добре познатото изграждане и поддържане на социален жилищен фонд, публичните политики на отделните държави в Европа и света експериментират с разнообразни модели за решения на жилищните проблеми на уязвимите групи, вкл.: жилищни кооперативи, закупуване на апартаменти за социални жилища, субсидиране на наем за общински жилища и на свободния наемен пазар, промяна на предназначение на сгради за жилищни цели, микрокредитиране за жилищни подобрения и много други.

В България емиграцията, регионалните неравенства и демографската криза доведоха до значително нарастване на необитаемите жилища (вкл. в градовете), които при Преброяването на населението и жилищния фонд през 2011 г. бяха 1,2 милиона (НСИ, 2012) и вероятно допълнително са се увеличили към днешна дата. Ефективни политики за мобилизирането на част от този жилищен фонд за социални цели биха могли да допринесат за решаване на жилищния проблем на десетки хиляди уязвими домакинства.

В Българя на практика двигател на частични местни инициативи в областта на жилищните политики през последните две десетилетия се оказа т. нар. „външен натиск“ за превенция на евикциите от единствени жилища от страна на правозащитни институции като Европейския съд по правата на човека, както и минималните на фона на потребностите проекти за изграждане на общински жилища със средства на европейските данъкоплатци.

Тези пилотни решения в областта на жилищните условия апробират и създават модели, които обаче трудно се превръщат в национални политики за подобрени жилищни условия на уязвими групи. Жилищните политики не са предмет на общоевропейска, а на национална политика в отделните страни-членки. А в най-бедните държави от Европейския съюз (ЕС) като България социалните жилища и средствата за публична жилищна политика са сред най-силно ограничените.

От друга страна, предизвикателствата и нуждите в новите страни-членки на ЕС в областта на жилищните условия за уязвими групи са сред най-острите – особено що се отнася до неформалните жилища, чийто брой в периода на прехода към демокрация нарасна. Въпреки високите равнища на бедност в неформалните махали и квартали, сред жителите им са налице силни нагласи за отделяне на финансови средства за сериозен основен ремонт на жилище и за неговото узаконяване. Така например данните от наскоро проведено изследване на Хабитат България (Хабитат България, 2022) показват, че в кв. „Надежда“ в Сливен над 3 от 4 от домакинствата биха се опитали да съберат пари за узаконяване на постройката си, като 40 процента биха узаконили жилищата си, дори това да налага извършването на големи разходи.

Насърчаването и превръщането на тези нагласи в подобрени условия на живот изисква решителна политическа подкрепа.

Ключово условие за завръщането на държавата като гарант за равноправие и равнопоставеност на всеки гражданин е ясно и силно политическо лидерство, което трябва да взема и непопулярни решения, особено по отношение на узаконяването на неформалните жилища. При прехода към демокрация в България такова лидерство отсъстваше и ситуацията с неформалните жилищни условия не само не бе поставена реално в дневния ред на политическите приоритети и решения, но продължи да се усложнява.

Новият градски дневен ред (the New Urban Agenda), приет през 2016 г. в Кито, Еквадор, по време на третата глобална конференция на Обединените нации за жилищни политики и устойчиво градско развитие (Habitat III) признава категорично правото на достоен живот за всеки човек, независимо дали живее във формално или неформално жилище и поставя сред приоритетите в жилищните политики обновяването, благоустрояването и модернизирането на неформалните селища и жилищния фонд в тях (UNHSP, 2017).

Специалният докладчик на ООН за адекватните жилища (2014 – 2020) Лейлани Фарха също защитава принципите за обновяване на неформалните жилища, като подчертава приоритета да се съхранят местните общности и пледира за пълноценното им и равноправно участие в процеса на узаконяване (Farha, 2019).

Един от най-добрите примери за иновативни решения в областта на узаконяването на неформалните жилища са най-новите законодателни промени в нашата северна съседка – Румъния, представени на конференция на тема “Политики за подобряване жилищните условия на уязвими групи на общинско и национално ниво”, организирана от Хабитат България през април 2022 г. с подкрепата на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на ЕИП и Норвежкия финансов механизъм в България 2014-2021 г.

Законодателната промяна от 2019 г. в Румъния допълва местния закон за устройство на територията с дефиниция на неформалните селища – група от минимум 3 единици, предназначени за жилищно обитаване, спонтанно изградени, заети от лица или семейства, които са част от уязвими групи, дефинирани съгласно  закона за социалното подпомагане, които нямат никакви права върху заеманите от тях недвижими имоти.

Законът и разработената подзаконова нормативна уредба предвиждат: Идентифициране на площите от административната територия, заети с неформални селища, определя границите им чрез измервания и създава кадастралната документация в електронен формат; създава и актуализира базата данни за обитателите и заеманите от тях недвижими имоти и за типологията на неформалните селища; информира обитателите от неформалните селища за разпоредбите на закона и инициира процес на консултации и планиране с активно участие, с оглед идентифициране на решения за намеса, адаптирани към спецификата на неформалното селище и нуждите на общността; инициира и координира необходимите мерки за идентифициране на юридическия и икономическия режим на заетите площи от неформални селища и регламентирането им; в случай, че разпоредбите предвиждат частично или цялостно премахване на въпросните неформални селища, подсигурява преселване на обитателите им, при следните условия: предлагане на алтернативни жилищни решения, чрез подсигуряване на специални жилища, или чрез подпомагане реконструкцията на жилищата на площи с налична комунална инфраструктура, идентифицирани и предоставени на разположение от органите на местната публична администрация, съгласно закона; информиране и предварителни консултации на обитателите в случаите на преселване, по отношение на възможните алтернативи и получаване на съгласието им; иницииране и координиране на необходимите действия за ограничаване разширяването на неформалните селища чрез идентифициране на налични площи за бъдещи жилищни зони или на алтернативни жилищни решения и информиране обитателите на неформалните селища за последните; иницииране и координиране на необходимите действия за подсигуряване на комуналната инфраструктура в зоните с неформални селища, подлежащи на градско възстановяване или преструктуриране.

Сходната ситуация в България с неформалните жилища прави румънският опит от разработването и прилагането на закона изключително ценен при търсенето на подобни решения, адаптирани към българския контекст и може да се разглежда като добра отправна точка за завръщането на държавата в жилищните политики за най-уязвимите групи.

Неформални постройки в столичния кв. „Христо Ботев“, сн. Roma Policy Lab

Н

Литература

Грекова, М., Захариев, Б., Търнев, И., Йорданов, И. (2020). КОВИД-19 в ромски квартали в България. Институт „Отворено общество – София“. ISBN 978-954-2933-66-3.

Добруджалиева, А., Пампоров, А. (2022). Хабитат България, Жилищни условия в квартали с концентрация на бедност и политики за тяхното подобряване. Доклад по проект „Изследване и аргументи за нови жилищни политики в полза на цялото общество, март 2022 г.

Иванова, И. (2018). Обществени нагласи спрямо речта на омразата в България през 2018 г., Институт „Отворено общество – София“, 2018 г. ISBN 978-954-2933-48-9.

Министерство на регионалното развитие и благоустройството, Национален Център за Териториално Развитие ЕАД, Проект на Национална жилищна стратегия. Приложение 1: Част Анализ. София, 2017 г.

Национален статистически институт (НСИ). (2012) Преброяване на населението и жилищния фонд в Република България през 2011 г., Том 2. Жилищен фонд/Книга 2. Жилища, 2012 г.

Farha, L. (2019). Guidelines for the Implementation of the Right to Adequate Housing – Report of the Special Rapporteur on adequate housing as a component of the right to an adequate standard of living, and on the right to non-discrimination in this context, submitted pursuant to Human Rights Council resolutions 15/8 and 34/9, December 2019.

Gatti, R., Karacsony, S., Anan, K., Ferré, C., & Nieves, C. de P. (2016). Being Fair, Faring Better. World Bank Group, 235.

UNHSP. (2017). New Urban Agenda: With subject index. United Nations Human Settlements Programme & UN Conference on Human Settlements (Habitat III) (2016: Quito). Secretariat. UN, HABITAT III.

Може да харесате още...